Прегръдката на Умората

Умората ме преследва от няколко дни , като прегладнял звяр. Слдва ме неотлъчно. Отивам на лекции тя е с мен , прибирам се вкъщи , и отново я чувам как потраква със зъбки. Ето я там дебне зад ъгъла , спотайва зад стълба на улучната лампа. Където да ходя и каквото и да правя винаги се навърта наоколо. Ах тази умора , ах тази хищна птица , тази харпия. Няма ли да се откаже? Няма ли да спре безмисленото си преследване. Явно няма такива намерения. Ето настига ме. Още малко и ще впие кръвожадната си усмивкав мен. Започва да ръфа от мен парче по парче с наслада. Наслада която нито жената може да достави на мъжа , нито жената може да изпита и в най-бурния си оргазъм ,който я изпепелява като пламък. От силите ми вече не е останало нищо. Умората ме държи напълно в нейните сладострастни обятия , със сладникав дъх на канела , а отнякъде се прокрадват и изпаренията на силна спиртна напитка. Това дали не е малцов скоч или можеби това са изпаренията на абсента , който е сключил тайно съзаклятничество с умората да упоява съзнанието и да притъпява възприятията ми. И така потънал в замаяност виждам с премрежен поглед , че е станало сутрин и навън е започнало да се развиделява. Вече няма накъде. Трябва или да се замъкна като зомби на поредната лекция , разменяйки си милувки с моята умора или да се сгуша на топло и да се заровя в завивките като къртица. Загасям осветлението , следва един бърз и ефикасен "студен" рестарт. Отпускам глава на възглавницата и се заглеждам в бледите отблясъци на зората.


Когато по някое време същия ден мозъка ми отново се събуди и с радост приветства чашата с кафе , умората ще продължава да ми се хили ,и да наднича зад вратата. И ще си мисли все така с тази неслизаща от устните и усмивка: "Довечера ще си отново мой. Ще попаднеш пак в изтощителната ми предгръдка."